Коментар на интервюто на господин д-р Борислав Станчев,
началник отдел "Превенции" към Община Варна

дадено за Варненска и Великопреславска св. митрополия на 11 юли 2008 г.,

относно виждането му за ролята на Православната църква в борбата срещу наркозависимостите

Владислав Митев

 Интервюто на доктор Станчев предизвика у мен силни и противоречиви реакции. От една страна изпитах чувство на радост и задоволство от това, че един отговорен служител на Община Варна се отнася сериозно към такъв наболял обществен проблем, като борбата с наркозависимостите и участва в един опит за системното му разрешаване. От друга страна изпитах огорчение от някои негови схващания, които още от самото начало предопределят слабата ефективност на евентуално предприетите от Община Варна комплексни мерки. Огорчително за мен се оказа преди всичко неговото виждане за ролята на Църквата в общата картина на съвместната борба на обществото срещу наркоманията.

Ролята на Църквата във въпросната борба се вижда от д-р Станчев главно в следните области:

- Рехабилитация и ресоциализация на наркозависими - с помощта на "резидентни програми" (комуни) или "дневни центрове";
- Превенция на наркоманиите, провеждана единствено сред рисковите, т.нар. "маргинални" обществени групи.

За съжаление, доктор Станчев явно отрича нуждата от превенция, осъществявана от Православната Църква в един по-широк смисъл, като например, просветна работа в училищата, с всички деца - даже и с тези, които са все още напълно здрави. В интервюто си той се шегува, казвайки, че естествено, всеки би желал да работи със здравите малки деца, просто защото това, според него, е по-лесно - те не са болни от нищо... В училищата той не вижда особена опасност за всички, а предимно за някои отделни, така наречени "рискови групи" деца. Според него по-необходимо е да се работи именно с "рисковите групи", което е и по-трудно. И именно в това, според него, е задачата на Църквата.

Позволявам си да не се съглася с д-р Станчев. Ако Църквата не работи с децата, които днес наистина не са "рискови" и действително няма от какво да се лекуват, то утре част от тях все пак ще влязат в така наречените "рискови групи". Примерите са многобройни - никой не е застрахован. Именно предотвратяването на този процес е и най-дълбоката, възможно "най-превантивната" превенция. А няма ли именно тези, днес физически "здрави" деца, в случай, че бъдат пренебрегнати от Църквата, да станат в бъдеще като студените и строги родители, за които сам д-р Станчев по-късно споделя в интервюто, че не само не могат да помогнат на пристрастените си към наркотици деца, но често и допълнително утежняват тяхното състояние? Ето къде ясно се вижда, че болестта на въпросните родители не е била никога телесна, а духовна - болест, за която естествено не съществува друго, освен духовно лечение и друга, освен духовна превенция.

Действително, понастоящем е вече практически доказано, че Православната църква най-успешно и най-ефективно, при това при минимални разходи се справя с тежката задача да рехабилитира и ресоциализира страдащите от наркозависимост. Това тя прави поради правилната си диагностика на наркоманията като духовно заболяване и уникалната, духовна методика за лечение. Но това съвсем не означава, че Църквата може да прави най-добре единствено това. И че, следователно, тя трябва да стесни, да ограничи своята дейност единствено в тази форма на лечение.

Всъщност, по този начин образно казано, на Църквата се доверява единствено ролята на чистач, който безспорно, много добре и ефективно помита останките от натрошените по пода грънци. В използваната тук метафора, натрошени като съдове са човешките души на наркоманите. Това нещастие, естествено, не се случва по вина на Църквата или на Бога, а единствено поради духовните болести на съвременното ни "хуманно" общество.

Подобно отношение към Църквата на пръв поглед може да се възприеме и като форма на доверие, но при повторно, по-внимателно вглеждане ми заприличва на нещо коренно противоположно. Прилича ми на изолация. Прилича ми на пренебрежение. А дали то не се дължи и на евентуалния страх от възможността именно Църквата да се окаже единствената сила, която може да научи хората да държат здраво в ръцете си крехките съдове на своите души? Развивайки горната метафора, се изправяме и пред основния въпрос - дали именно ръцете на Църквата са тези, в които отговорните лица на държавна и общинска служба биха желали да видят душите ни? Дали те не биха предпочели по-скоро да виждат цялото ни общество в сегашното му състояние - твърде болно и замаяно, с меки и "рискови" пръсти, отколкото с пръсти уверени и силни, но... свити за кръстния знак?... И ето, че тук въпросът от чисто организационен и здравен вече се превръща в идеологически.

В края на краищата, явно отново става въпрос за нещо съвсем тривиално - за конфликт, за противоборство на несъвместими и непримирими мирогледи. За старата и добре позната борба - на вярата срещу неверието, на атеизма срещу религиозния мироглед, на "хуманизма", отричащ Бога и гледащ надменно на вярващите в Него, срещу Православното християнство, което с болка и загриженост приютява всички и се грижи и за вярващи, и за невярващи...

В тази борба Православието не може да прави компромиси. То просто не може и никога няма да потвърди лъжата, че думата Човек може да се пише с главна буква - без помощта на Бога и независимо от Него. Защото в Православието човекът действително получава възможност да стане Човек - но единствено чрез Сина Божи Иисус Христос и в Неговата свята Църква. И няма друго подобно място, освен Църквата и друго име под слънцето, освен името Христово. Единствено чрез тях и в тях се случва изцелението на човешката душа.

Православието ни учи съвсем простичко, че всеки човек, - образ и подобие Божие - даже и най-добрият, най-благородният, е тежко болен. Болен е от първородния грях, от който страда още от самото си рождение. А лечението, наричано "обожение", което човекът получава в духовната лечебница - Църквата, му връща неговата естествена природа, неговата истинска човешка същност. Не сам по себе си, а именно чрез своето общение с Бога, той става отново истински Човек.

"Хуманизмът" пък, често споменаван от доктор Станчев ни учи, че по принцип човекът е съвсем нормален, намиращ се и днес в своето съвсем естествено и здравословно състояние. Той няма нужда от лечение, а всяко по-високо "съвършенство", което би могъл да пожелае, съвсем успешно би могъл да постигне и по пътя на самостоятелното си усъвършенстване - чрез образование, възпитание, оптимално организиране на обществото... "Хуманизмът" възприема съвсем спокойно смъртта. Той я вижда като естествен и даже необходим край на живота. Най-доброто, което той прави е - стреми се да я отдалечи във времето чрез по-добър, "по-качествен" живот, чрез все по-ефективни средства за лечение, а когато тя все пак приближи, опитва се да я направи по-безболезнена и бърза.

Ето защо християните виждат светския "хуманизъм", отхвърлящ Бога и покланящ се на "Човека", като своеобразна религия от най-лош вид - религия на смъртта. Тази религия не ражда и изначално не може да роди други плодове, освен смърт. "Хуманистичното" общество на практика умира и това се случва с неумолима неизбежност, въпреки напредъка на медицината, въпреки просветата и постигнатото високо "качество на живота". Защото поради отричането си от Бога това общество страда от ред духовни болести, с които не само не се бори, но даже отхвърля тяхното съществуване. В най-добрия случай то ги вижда не като духовни заболявания, а като някакви особени "обществени феномени".

А духовните болести на обществото съвсем реално съществуват. Най-очевидна от тях е демографската криза. Тя представлява измиране на нацията поради егоистичното нежелание на родителите да раждат и отглеждат достатъчен брой деца. Това нежелание се дължи в най-разпространения случай на факта, че родителите поставят общоприетото ниво на "качество на живота" като задължително изискване за всеки съществуващ гражданин, в това число - за себе си и за своите деца. След като не могат да се справят с възприетите от тях самите твърде високи и впрочем, непрестанно нарастващи изисквания за "задължително" ниво на осигурено материално благосъстояние, те просто решават да не родят поредното дете, за да не бъде то "принудено" да живее под общоприетите критерии за "качество на живота". Ето как потребителството и егоизмът - едни тежки духовни заболявания, буквално задушават и убиват нацията.

Нещо повече - тъй като "хуманистичното" общество не познава духовната категория "грях" или даже не признава нейното съществуване, то не може даже да определи ясно границата между живота и смъртта. Например, за разлика от Църквата, която учи, че "това, което ще бъде човек е вече човек", хуманистичното общество приема съвсем спокойно, че "това, което още не е човек, просто не е човек". И затова с "чиста" съвест "отстранява", тоест - убива неродените деца, считайки - впрочем, съвсем основателно според своята философия, че небитието е за предпочитане пред "некачественото", или иначе казано, трудно по общоприетите "стандарти", човешко битие. За "хуманиста" абортът не е нищо качествено различно от изрязване на нокти или на брадавица. Но за него и смъртта е за предпочитане пред "некачествения" (болезнения, трудния) живот. Ето защо "хуманистите" предпочитат да убиват даже жизнеспособни деца с генетични увреждания - главно преди раждането им, считайки, че така заобикалят забраната без съд и смъртна присъда да се убива който и да било жив гражданин на страната. В този случай те прилагат твърде удобната теория, че човек става не само гражданин, но и човек като такъв едва след своето раждане, тоест след напускане тялото на неговата майка. Преди този момент човекът твърде удобно се счита за "плод", представляващ част от тялото на майката, която от своя страна има пълното право да се разпорежда с него по всеки възможен начин, така, както и с другите свои органи - да ги отстранява (убива), продава и т.н. Докато в същото време Църквата вижда бъдещия, още нероден човек: първо - като човешко същество, второ - като собственост на Бога, трето - като член на обществото, намиращ се на "отговорно пазене" в тялото на неговата майка, която няма никакви "права" над него и даже повече от това - веднъж заченала детето, тя е длъжна да го опази, да го роди и отгледа.

Ето защо, по думите на дякон Андрей Кураев, атеизмът е изчезващ, измиращ клон в човешката еволюция. Така нареченият "хуманизъм" всъщност представлява анти-хуманизъм - култура на смъртта, отричаща всичко истински човешко. Всяко общество, живеещо според неговата философия, с неговите ценности и идеали е обречено на постепенно и мъчително измиране.

Разбира се, съществуват и много други духовни болести на днешното общество, потвърждаващи заключението на дякон Кураев. Такава болест е например, все по-масовият и все по-бързо разпространяващ се хомосексуализъм, типичен с демонстративното и нагло пропагандиране на специфичната за него хомо-идеология. В немалка степен хомосексуализмът допринася и за демографската криза, и за ускореното разпространение на опасни, до смъртоносни венерически болести като СПИН. Той води и до маргинализация на големи обществени групи, обособяващи се в макар и неформални, но ясно различими затворени, хомосексуални "братски" общества. Допълнително той допринася и за моралното разложение на обществото, и за разрушаването на класическото семейство.

Деградацията, разпадът на съвременното семейство до степен на "съвместно съжителство" е поредното духовно заболяване на обществото. Този разпад днес е вече общоизвестен, но е спокойно приет от обществото и е даже правно регламентиран. Той, естествено, води до невъзможност децата да бъдат възпитавани в нормална, здрава семейна среда. Всичко това отново е следствие от съвременното "хуманистично" схващане, че семейството е съдружие, подобно на търговското, в което граждани, обикновено двама, (вече без значение от кой точно пол) встъпват с определени права и задължения, за да получат определени взаимни изгоди - регламентирано полово съжителство, ефективно домакинство, взаимна помощ при отглеждането на децата... Християнското схващане за семейството като за цялостен духовен организъм днес често или не се разбира от обществото, или даже се отхвърля с възмущение, като форма на напълно необосновано, ненужно, почти безумно самоограничаване, самопоробване под властта на другия. Впрочем, самото понятие "духовност" днес е подменено с християнското понятие "душевност", т.е. - отъждествява се с нематериални творчески продукти: музика, живопис, театър...

Масовото настъпление на агресивни, доскоро непознати или неприемливи за Европа религии и култове е още едно духовно заболяване на обществото. В тази връзка може да се твърди, че пълзящата ислямизация на Европа е естествена последица от царящата на този континент бездуховност и най-вече от отхвърлянето на традиционната за него християнска вяра, с присъщата ú култура и система от ценности. Накратко, безумното отхвърляне на християнството по съвсем "демократичен", естествен и закономерен начин води до запълване на появилия се духовен вакуум с една далеч по-неприемлива, чужда и страшна религия, която в крайна сметка не само е в състояние, но и твърдо възнамерява да унищожи всички ценности на самия човекоцентричен "хуманизъм". Или с други думи, презирайки и отричайки своя първоизточник - християнството, "хуманизмът" сече клона, на който седи, с всички най-страшни за човечеството последици.

Друго тежко духовно заболяване на обществото е всеобщата морална деградация. Тя е очевидна не само в областта на безразборните полови връзки, възприемани като най-нормално явление и обикновена човешка "необходимост". Появата на всички под-общества от самопогубващи се граждани, предимно младежи и девойки - членове на тоталитарни секти, деструктивни култове, неформални общества на наркозависими и всякакви други маргинални суб-култури е неизбежно следствие от пълната духовна дезориентация и всеобщата криза на ценностите.

Масовата корупция във властта е също плод на моралната деградация. Друг неин плод е и организираната престъпност, де факто управляваща страната, понастоящем сляла се с властта и практически притежаваща собствеността върху стратегическите национални капитали.

За съжаление, вертикалата "човек-Бог" има и отрицателна скала. Тя продължава надолу, по посока на животинския свят. И точно това е посоката, в която моралната деградация води обществото - тя не просто го отдалечава от Бога, размива Божия образ в човека, но заедно с това все повече го приближава до животното и го уподобява на него, издигайки на пиедестал най-ниските животински инстинкти. По-нататък скалата продължава още по-надолу, приближавайки човека до нива, недостъпни даже за животинския свят - духовни нива на злоба, завист, алчност и гордост, присъщи единствено на демони.

Загубата на човешкия облик и достойнство се наблюдава много ясно в някои от съвременните телевизионни реклами. Много от тях с цел предизвикване на симпатия към предлаганата стока успоредно предизвикват симпатия към най-ниските, предимно полови инстинкти на човека. Например, в една такава реклама безсрамното полово-предизвикателно и откровено развратно поведение се представя като... весела и симпатична лятна закачка. В друга виждаме още по-голямо безсрамие: изневярата, която доскоро беше считана за един от най-подлите и отвратителни човешки грехове се представя като... весела, забавна хитринка. В трета - клюката, злословието, предателството, унижението, гаврата с човешкото достойнство и други най-тежки грехове, наред с една най-обикновена и откровена простащина се представят за... весел и забавен начин на живот, неразделно свързан с употребата на предлаганата стока. Всъщност, на първо място се рекламира именно определен греховен начин на живот, а желанието да се купи стоката следва от пропагандирането на някаква нейна уж "обвързаност" с изобразените "сладки грехове".

И особено интересно е това, че нито овластените да се намесят държавни институции виждат нещо нередно в подобно екранно възпитание на населението, нито самите граждани реагират отрицателно. Напротив, те видимо се забавляват и одобряват подобни реклами. Какъв извод можем да си направим в такъв случай за духовното, а защо не и интелектуално състояние на нашето общество?

По подобен начин може да се говори още дълго и темата все едно би останала неизчерпана. Може би по-страшна от моментното състояние на обществото е само скоростта и посоката на развитие на това състояние. Очевидно, в такъв случай пренебрежението към Църквата е равносилно на обществено самоубийство. И въпреки това отново и отново се сблъскваме с разсъждения, познати ни от времената на "реалния социализъм", с типичната за него не просто атеистична, но и анти-религиозна, грубо материалистична идеология. Едва ли способността на един гражданин, по думите на д-р Станчев, да си плаща данъците е задоволителен критерий за успех на неговото лечение. Във всеки случай, Църквата не спира дотук. Тя не само желае да направи наркомана самостоятелен икономически субект, независим от наркотици. Тя се стреми (и успява) да го направи достоен гражданин на страната и най-вече духовен член на обществото, който не само не се завръща към старата си страст, но след като я е победил става пример за околните и се издига на качествено по-високо духовно стъпало от това, на което се е намирал преди своето падение.

Църквата открито и ясно твърди, че във всяко човешко общество съществува логична и непреодолима като закона за земната гравитация причинно-следствена връзка: "духовност" - "нравственост" - "здравина, сила и устойчивост на обществото". Нещо повече - от конкретния вид на упоменатата духовност зависи цялостният морален облик на обществото, както и това - накъде и по какъв път се движи то. Сърцеведецът Бог ни е дал своите заповеди не като случаен низ от Негови капризи, а като "инструкции за експлоатация" на човешкото общество, което естествено Той, като негов Творец, познава прекрасно. Виждаме, че същото човешко общество днес надменно Му се присмива и най-безгрижно отхвърля Неговата воля.

Ето защо, когато говорим за борба с наркозависимостите, на първо място е абсолютно необходимо да направим точен и обективен анализ на съвременното състояние на цялото ни общество. Ако не сме в състояние да добием ясна и реалистична представа за тежкото му духовно състояние, едва ли ще можем да вземем каквито и да било адекватни мерки. Защото наркоманията не е телесно, не е даже и психическо заболяване на личността. Тя е преди всичко духовно заболяване на пострадалия, следствие от духовното заболяване на обществото като цяло. А всички изредени по-горе обществени духовни заболявания са взаимно свързани, обуславящи се едно - друго. Всяка борба срещу тях "на парче" би била хаотична и безполезна, точно както и борбата за спасяване на един наркозависим със средствата единствено на съвременната медицина и психология.

Разбира се, не мога да не приветствам с радост всяка инициатива, която предполага някакъв системен подход към борбата с наркозависимостите. Но системният подход задължително трябва да се осъществи по метода "отгоре-надолу": отговорен, честен и обективен анализ на ситуацията, последван от стратегически план за действие, ясно и адекватно целеполагане, организиране на структури, определяне на конкретна тактика, определяне на партньори и разпределяне на техните роли и т.н. В случая системният подход се проваля още на първата фаза - анализът на ситуацията в съвременното общество. Естествено е тогава, че и ролята, която трябва да играе Църквата в съвместната дейност се вижда от доктор Станчев като ролята на Пепеляшка в качеството ú на всеобщо слугинче.

Явно ни предстои още много работа. И най-важното: предстои ни да свалим идеологическите си очила, които изкривяват действителната картина на света. Дали това, което успя да види богоборецът Сталин по времето на Втората световна война и което го накара да прекрати гоненията срещу Руската църква може да се нарече "сметка"? Или, може би - просто "здрав разум"?... Така или иначе - надявам се, че и съвременните наши, демократични административни кадри също ще успеят да го видят. И тогава няма да се налага да спорим - къде е мястото на Църквата и конкретно, къде е нейното място в борбата на обществото срещу наркоманията. Защото за всички ще е пределно ясно - мястото ú е преди всичко в класните стаи и на всички обществени места, за да достигне Православието до ума и сърцето на всеки гражданин. Това е истинската превенция и именно това би решило комплексно и ефективно много проблеми на съвременното ни общество, само един частен от които е този с употребата на наркотични вещества от младежта.

Наистина, по конституция Църквата е отделена от държавата. Но отделена също би трябвало да бъде и организираната престъпност. Нека да си отговорим честно - така ли е в действителност? Институционалното отделяне на държавните и църковните управленски органи няма никаква връзка с изолирането на обществената дейност на Църквата, както впрочем и на която и да било общност. Нейната дейност може и е съвсем нормално да бъде подкрепяна от държавата, както впрочем и от общините, щом очевидно това е напълно възможно и е твърде лесно по отношение на т.нар. "бизнес". Оцеляването на обществото е негов първостепенен интерес, който е неразривно свързан с Божията воля и следователно намира своето най-добро, ако не единствено възможно решение именно в лоното на Църквата.

Всяко общество има право да избира от кого да бъде независимо и отделено. За съжаление, от гледна точка на резултатите този избор често е избор между живота и смъртта, а неизбежният резултат е единствено въпрос на време.
...
Нямаме много време.

Анализ на Светослав Ангелов

 Срещата в Община Варна на 25.06.2008 г. между отделите, работещи в ресора на лечението и реинтеграцията на наркозависимите и последвалият разговор с началника на отдел "Превенция" д-р Станчев ме изненадаха, наистина приятно, с няколко неща. На първо място разбрах със сигурност, както между другото и винаги съм предполагал, че интересът на местните власти към проблемите на лицата със зависимост от психоактивни вещества не е от скоро. При работната среща видях поне по двама представители от около десетина отдела. Тук бяха от Пробационната служба (следящите развитието на зависимите престъпници, с текуща условна присъда или в период на пробация), работещите със затворници, зависими от наркотици, тук беше д-р Борислав Станчев (споменатият Главен експерт от отдел „Превенция”), проф. д-р Искрен Коцев, д.м.н., ръководител на клиниката по гастроентерология, представители от администрацията на Община Варна... Второто, което ми направи впечатление – събралите се искаха да изградят обща стратегия за работа, да се подпомогнат взаимно в процеса на лечението и връщането обратно в обществото на наркозависимите като нормални граждани, а мнозина дори спрягаха понятия като личност, щастие и интегритет, обсъждайки тези неща. А това последното е, само по себе си, доста повече от всичко, правено по един или друг начин, на много места в страната. Разменихме си телефонни номера и визитки (нещо, за което дълбоко се съмнявам, че е трайна практика сред хора, срещащи се да обсъдят чисто конюнктурен въпрос, който носи единствено парични или политически дивиденти).

Към края на общата дискусия се обадих. Не се представих, защото счетох това, че съм седнал до дякон Михаил Манев, административен директор на ПЦДОН „Св. Боян Енравота”, за достатъчна легитимация:

- Вие тук обсъждате реинтеграцията на зависимите, нали така? – всички закимаха – Реинтеграция не означава ли връщане в обществото? – сигурно добре бях влязъл в ролята на току-що пристигащ, който не е сигурен къде точно се намира, защото някои взеха да се въртят по столовете, а други зашушукаха помежду си – Ами то общество... няма! Какво правим в този случай?!

Получих одобрение оттук-оттам, но пък един от водещите малко се поядоса:

- Аз разбирам какво казвате – опита да бъде дипломатичен – Но, все пак, има все още семейства, професионални колективи...

Реших, че е крайно време да дам някакви индикации, че мога да се държа и значително по-целесъобразно, за да не прескоча горния праг на толерантност:

- Предполагам, всички знаем, че наркоманията е заболяване, засягащо цялото семейство и общността. Както също и че корените й са, най-често, в самото него – лош пример, разстроени взаимоотношения, неумение да се общува... Пък, за да бъде човек истински щастлив, едно от задължителните условия е да се възстановят нарушените взаимоотношения, човекът да се почувства отново приет, обичан и полезен именно в общност. На този етап, лично аз, само у Църквата виждам запазен този тип поглед върху проблема личност-общност. Така, че искам да ви попитам: Подготвяната стратегия предполага ли някаква форма на сътрудничество с Църквата, за да бъде ползван Нейният опит или дори поканена да участва в някаква форма на оздравителна работа с общностите... - сякаш усетих разбиране или, най-малкото, готовност предизвикателната ми теза да бъде обмислена...

Разговорът ми с д-р Станчев, проведен след около две седмици, обаче, леко ме разколеба. Той ми показа, че българската интелигенция, колкото и да е експертна, можеща, готова на движение и развитие, все пак се предоверява (все още) на популярните хуманистични добродетели, че все-таки настоява да пренебрегне опропастителното им въздействие. И това (ще ме прощавате, че така радикализирам нещата, но те за мен са очевидни) е остатъчен комунизъм, защото не е ли комунизмът именно „религиозен” хуманизъм и точно по причина на неговата „религиозност” - трудно изкореним като наклон в мисленето. Това е „на нов глас” утвърждение на „светостта” и самостойността на идеите и абстракциите, в изместването на центъра, зададен от християнската идея за святост, която може да изхожда единствено от личност към личност.

Доколкото при разните хуманистични девиации има понятие за личност, то е по-скоро в смисъла на това, че личността инкорпорира (събира в себе си) не другостта и Другия, а именно идеите и абстракциите и не за да почерпи от там живот, а да им даде на самите тях от своя живот – следователно тя се разтваря в тях – те я разделят на съставни части, защото я оценяват според функциите й (т.е. като полза в тяхното подхранване) и я моделират чрез префасониране – дистанцират я и я правят враждебна спрямо всяко нещо в нея или около нея, което считат заплаха за паразитното си съществуване. Тъй, че няма как да се срещнат двете идеи за святост (двете визии за превенция) – те са несъвместими и изключващи се взаимно. И така човешката стойност става относителна и умението за интегритет в идеите и абстракциите определя нейната ценност, а не готовността й за общение и отношение с реален Друг. Тук заповедта „Не убивай” губи своята сила, понеже няма на какво да се основе светостта на живота, чиято красота и изначална характеристика е многообразието... Християнството е утвърждение на личността и живота, защото възпитава любов към другостта. И в съотнасянето с Другия моралът и етиката намират своето истинско основание, затова и християнството е също така спойка и фундамент на общността.

А без устойчиво понятие за Друг и другост, личностното израстване и развитие е също трудно осъществимо, защото тогава няма и истинско понятие за Лик и личност – идеите се усвояват, амортизират, опровергават и оставят, след краха си, все по-осезателна пустош и апатия. Криза на идентичност, по друг начин казано оставят, ако човекът е намирал себе си в идеите. Но, намерим ли себе си в Другия, тогава има и съотнасяне, защото Човек черпи способността си да се движи и променя (израствайки) от Образа на Създателя, мислейки себе си в този Образ. Когато движението (подвиг) е насочено към Твореца, тогава има и усещане за трайност и вечност. А извън Твореца има лутане от девиация в девиация – именно смърт.

Не е ли вярно? Не подмени ли „религиозният” светски плурализъм национализма и комунистическия интернационализъм? Е, кое е за предпочитане – да мразиш класовия враг или да мразиш расовия враг? Или да мразиш мразещите? (Като в руския филм „Да убиеш дракона”, който осмя и тоталитаризма, и „девиза” на перестройката „Забранява се да се забранява”). В единия случай цивилизационният ресурс е ограничен в границите на класата, в другия случай – в границите на расата. А в третия??... В границите на... плътта. Затова именно и спойката на Новия цивилизационен привкус е хедонизмът – живот за удоволствието. Пък, какво ще рече удоволствие – не ли предоставяне на волята на удовете (частите – слав.)... Та? Какво си говорихме за фрагментирането...

Извън целостта на образа удовете са статични (гниещи) - самоволието им е кръгово движение – без цел и посока, защото не е ориентирано към целостта /целта/ и затова създава само илюзия за движение и то руши живота на цялото (тялото). Статичността предпоставя крайност, сиреч – безперспективност, предел. В крайностите се губи целостта. Целостта пък е мислима и видима единствено в образ. Новият ред насочи усилията си и срещу всеки образ, който не разпозна като свой сегмент и срещу нацията, и срещу пролетариата, и въобще срещу всички групи или фикции, които сметна за некотролируеми и трудно манипулируеми, отхвърляйки ги като свои сегменти, за да утвърди правата на малцинствата – сексуални, етнически, религиозни (пак идея, пак абстракция, пак крайност), които им противопостави. Но това е противопоставяне в един чисто романтичен план, при това лицемерен и нездрав, защото ядосаният нацист малко се различава от ядосания педераст, а в поставянето на единия като жертва на другия се осъществява отвратителна подмяна – хидрата религиозен хуманизъм ни увлича в лутането си, представя агонията на своето съществуване като борба за другост, едва ли не – проява на християнска добродетел...

Е, простете сарказма, но и тук целостта е неосъществима, защото... моля нарисувайте ми хомосексуалист или нацист (без прилежащите им атрибути). Аз пък мога да ви покажа нарисуван светия и ще го разпознаете даже да е без нито една дреха... И това, май, е истински проблем – нациста ще го преоблечеш, хомосексуалиста също, но върху светията каквото и да облечеш, светостта пак ще струи, дори под трънения венец. Тук е именно линията на разлома – религиозният плурализъм разпозна в Човешкия Образ свой враг, по-сериозен от карикатурите на конкурентните идеологии. Свещената история се повтаря. Да! Повтаря се – Пилат отново освобождава Варава, вместо Христа. Допреди това идеологиите воюваха помежду си. Те нямаха чак такава претенция за универсалност. Днес войната е срещу Църквата, но не просто като институция и традиция, а срещу самата святост (при това на същностно ниво)... Защото, за да стане „бог без Бога”, човекът трябва да убие Бога. Нечестието стигна предела си, Каин се еманципира! Сега не Бог търси Каин, за да го пита къде е брат му Авел, а Каин търси Бога, за да му иска сметка, защо изобщо е допуснал появата на Авел...

И ако някой все още не е разбрал – това е война. При това, не война „между кръв и плът”, нито война на идеология срещу идеология, а война за живота на света. И някоя от двете страни трябва да обяви своята безусловна капитулация. Предлагам това да е „религиозният хуманизъм”, защото определено, няма да сме ние...

 

прот. Василий Шаган Колкото и да се глобализира светът, колкото и да се размиват границите между различията - имам предвид между всичко, което се определя с някаква особеност, мисля, че все още можем да кажем нещо за нещата, които по някакъв особен начин определят нашата национална особеност и идентичност.

За светите братя Кирил и Методий наистина можем да кажем много похвални слова. Разлиствайки научни и юбилейни сборници със статии за техния живот и относно техните свети дела неволно си задаваш въпроса относно смисъла и целта на всичко това.

Защо Просветителите са решили да напишат Азбуката, за какво са живели и за какво са умрели?

Препрочитайки житието на св. Кирил отново ми стана ясно, че сме омаловажили ролята и цялото им дело, като че ли нещо сме пропуснали, не сме разбрали или просто сме забравили.

Ще се осмеля да приведа един пример от живота на св. Кирил според житието от св. Климент Охридски.

Веднъж царският управник попитал Кирил: „Философе, бих искал да зная що е философия?” А той му отговорил: „Познаване на божиите и човешките неща, което учи доколко човек може да се приближи към Бога и как чрез дела да стане образ и подобие на Оногова, който го е създал”.

Именно това лично мен ме навежда на най-сериозния размисъл относно делото на светите братя и дали Азбуката за славяните е била за тях основна идея.

В контекста на най-актуалните спорове и полемики относно въвеждането на предмета Религия в българското училище изобщо не ми се "връзват" нещата. От една страна почитаме братята като първи и основни Просветители, пеем им химни и се гордеем с тях пред целия свят, а от друга страна основното им дело, заради което те са написали и са разпространили Азбуката не само го подминаваме, но и му се противим, а някои го смятат за вредно или пагубно.

В едно и също време твърдим, че образованието ни е светско и в същото време за началници на родното ни образование почитаме равноапостолни мъже, които са написали Азбуката, за да проповядват Евангелието на Христос. Молим Бог да ни благослови „възродения народ” и в същото време нямаме представа кое е това възраждане и се чудим дали трябва да имаме религиозни символи в училище.

Много особено е това раздвояване, особено в естествената обвързаност на нашия народ с родната ни култура и вяра. И когато се опитваме нещо да изхвърлим от тях се усеща именно тази сакатост, за която можем да кажем, че е липса на пълнота и дори празнота, в която като че ли сме с увяхващи корени и не даваме плод.

А светите братя искали да ни научат „как чрез дела да станем подобие на Бога”. И ако цялото ни Възраждане се е отъждествявало с тяхното свято дело, то сега смело можем да кажем, че не сме се научили много от тях.

Със сигурност това виждане за святото дело на братята ще търпи критики, все пак имаме Азбуката и успяхме да я покажем и да я узаконим в Европейския съюз, но аз се питам, повярвайте, най-искрено - с какво всъщност тя способства за моето, за нашето възраждане?

Пак се връщам към житието на св. Кирил и намирам отговор на своето питане. Ето как се е обърнал Моравският княз Ростислав съм тогавашния цар Михаил: „Нашият народ се отметна от езичеството и държи християнския закон, но нямаме такъв учител, който да ни обяснява на наш език истинската християнска вяра, та и други страни, като видят това, да направят като нас. Затова, господарю, изпрати ни такъв епископ и учител, защото от вас всякога изхожда добър закон за всички страни.”

Всички знаем, че царят изпраща Кирил и ето какво пише на Ростислав: „Бог, Който иска всеки да достигне до познание на истината /по І Тим. 2, 4/ и да се издигне до по-високо достойнство, като видя твоята вяра и твоето старание, направи да се изпълни твоето желание, като откри сега, в наше време, букви на вашия език – нещо, което не е бивало до сега, освен в първите времена – та и вие да се причислите към великите народи, които славят Бога на свой език. И ето, ние ти пращаме тоя човек, комуто Бог откри /тези букви/ - мъж почтен, благоверен и много учен философ. Приеми го като дар, по-голям и по-скъп от всякакво злато и сребро, скъпоценни камъни и преходно богатство. Постарай се с него да затвърдиш успешно делото и с цялото си сърце да потърсиш Бога. Не отхвърляй и общото спасение, а подтиквай всички да не се бавят, но да тръгнат по истинския път. По тоя начин и ти, като ги приведеш със своето старание към истинското богопознание, ще получиш срещу това своята награда и в тоя век, и в бъдещия, за всички души, които ще повярват отсега и докрай века в нашия Христос Бог.”

И тук, забележете, св. Климент пише: „Като пристигна в Моравия, Ростислав го прие с големи почести и като събра ученици, даде му ги да ги учи. В кратко време той преведе целия църковен чин.”

Това е идея - идея, за която тогавашните държавни мъже са мислили, за която са давали скъпи дарове, за която са правили жертви. За тази идея са живели светите братя и за нея, впрочем, са умрели. А идеята е Истината – Христос. Те са написали Азбуката за истинската Слава, не за тази, с която ние се гордеем, че „сме дали букви”, а за тази, която не е „преходна”, за тази, която Ростислав е искал да покаже на други народи, които искал да „направят като нас”.

На нас българите е оставен същият залог, който нашите царе са умножили и преумножили; станали сме държава и народ на Духа и сме пращали вече свои епископи, за да просвещават славянските народи.

Ех, славни времена! Тогава сме имали друга идентичност, по друг начин са се определяли границите на нашата народност, причислени към „великите народи”. Дали си струва да се съсредоточим върху нея или да се съобразим с изискванията на глобализма?

Знам, че е трудно да запазиш своето Аз, своята особеност, своите личностни и народностни качества, но аз си мисля, че в това е истината на живота. Защото много е важно да се познаваш и да пазиш това, което определя истината, свободата в тебе, това, което ти дава смисъл, пълнота.

Няма защо да се залъгваме; то си личи, как сме раздвоени и как ни е тежко да отстояваме принципи, особено ако сме ги оставили в старата, но велика слава или сме ги изгубили.

А животът и делото на братята не е само Азбуката, той е много по-принципен и смислен. Те са ни показали Христос и пътя към Него, а ние като че ли не ги разбираме правилно.

Пак сме на кръстопът. Ако нашите държавни мъже са набелязали някакви пътеки и ги следват, за да изведат народа ни на „чиста вода”, то отстрани това изглежда като търсене, особено ако се касае за духовно-нравствените ориентири.

Въпреки това именно сега най-силно се усеща търсенето на нашата национална същност, с която да се покажем в по-дълбок аспект, в нашето дълбоко усещане на Истината. Мисля, че именно поради това усещане никога не се съгласяваме с подправените неща, дори и с тези, които излизат и от самите нас. Затова може би често с недоволство възкликваме – „българска му работа”!

Там, в дълбочината е Бог като търсената Истина, за Когото са живели и умрели светите братя – нашите Просветители и да живеем за Него - това е нормално, това е като да дишаш.

 протойерей Василий Шаган

гр. Варна
20 май 2008 г.

проф. д-р Йоани Когулис

                                        МЯСТОТО НА ПРЕДМЕТА "РЕЛИГИЯ" В ОСНОВНОТО И СРЕДНОТО ОБРАЗОВАНИЕ НА ГЪРЦИЯ
Кратко изложение от Стилиянос Д. Хараламбидис, кандидат на богословието
Солунски Университет "Аристотел" - Богословски факултет

I. Някои основни положения.

Образованието като обществено явление почива на три основи: цели, сбор от дейности и, естествено, процес на оценяване. От друга страна, ориентацията на образованието изпитва определящото влияние на три важни фактора: обществото, учащия и самото съдържание на учебния процес. С други думи, предложените знания не може да нямат отношение към:

- равнището на познавателното развитие на учащите,
- обичаите и традициите на съответната култура (бел.пр. - думата "култура" тук се използва в смисъл на "начин на живот"), т.е. на онова, което обикновено наричаме "културна среда",
- действителността в динамично развиващите се съвременни отворени общества.

Друг елемент, на който трябва да обръщаме внимание е това, че образованието не е свързано само с нуждите на пазара на труда. Ако не е налице културата на човешката съвест, култура, която има за своя основа отношението на учащите към тях самите, към другите хора и към живота изобщо, образованието се лишава от необходимия за него хуманен характер и човешкото общество не може да очаква по-добри дни.

Тук, следователно, образователният процес е призван да помогне на учащите, т.е. на бъдещите граждани, да изработят у себе си чувства на отговорност и солидарност, да развиват чувствителност към нещата и дух на служение в полза на съвременното общество и да си изработят образци на живеене, отнасящи се към миналото, настоящето и бъдещето в дух на градивност, а не на противопоставяне.

II. Мястото на предмета "религия" в училищата и възраженията срещу този предмет.

Вярно е, че някои практики, които в миналото бяха считани за нещо в реда на нещата, станаха в много отношения обект на остра критика през последните години. Така е по отношение присъствието, начина на приложение и полезността на предмета "религия". Действително, на европейско равнище се наблюдава наличието на широка гама от мнения, които варират от пълна подкрепа за преподаването на този предмет в основното и средното образование, до неговото тотално отстраняване от тази система.

Критиката срещу този предмет, критика, която също се подсилва от постоянно намаляващото влияние на Църквата в обществения живот, се разбира по-добре (според проф. Когулис), ако се разгледа в по-широките рамки на събитията през последните десетилетия, а така също в светлината на отношението на страните от Европейския Съюз към християнското образование изобщо. Казано по-конкретно:

1) Относно обстановката през последните десетилетия. Осемдесетте години на двадесетия век се характеризираха е релативизиране, или дори отхвърляне на идеята за метафизичната драма на човека. През деветдесетте години се появиха парарелигиозни групи, повечето с наивни вярвания, докато сега, в започналото десетилетие, се появяват признаците на един широк религиозен синкретизъм, в чиято рамка християнското послание не получава нищо повече от едно място на относителна истинност, ако не дори място на маргинализиране.

2) За отношението на страните от Европейския Съюз. Обратно на възгледа, който понякога се лансира, а именно, че религиозното образование в училищата е особеност, присъща на Гърция, проф. Когулис подчертава, че предметът "религия" се преподава в почти всички европейски страни, като там са били извършени приспособявания в преподаването съобразно особеностите на всяка страна. Така в някои страни предметът е задължителен на вероизповедна база, като се дава възможност при някои случаи ученици да бъдат освобождавани от изучаването му (Гърция, Австрия, Ирландия). Другаде предметът е задължителен с възможност за освобождаване (Дания, Норвегия, Великобритания), а в трета група страни също е задължителен, но с възможност вместо него ученици да изучават алтернативен предмет (Германия, Белгия, Люксембург, Финландия, Португалия, Испания).

Разбира се, трябва да се подчертае, че въпреки критичните гласове някои хора показват добри намерения и искрена загриженост за бъдещето на този предмет. Възможностите за плодотворен диалог обаче са силно ограничени, когато човек се натъкне на предварително фиксирани мнения, на безплоден отказ и контрапродуктивна критика.

Като изоставя такива предубеждения, изразявани в Гърция, проф. Когулис систематизира възраженията както следва:

А) Предметът трябва да бъде избираем и да се преподава само на ученици, които желаят да посещават часовете по този предмет.
Това мнение, изразявано от по-умерените критици на предмета, според проф. Когулис изглежда, че не взима предвид идентичността и особения характер на дадено общество, което може да е съвсем различно от други общества, и който характер се изразява в конкретния начин на живот на хората там. Като последица това мнение може да доведе до откъсване на училището от обществото с всичките последствия, които могат да произтекат от това. Ако някой вземе решението предметът "религия" да стане избираем, тогава той трябва да поеме задължението да въведе в училищата предмета "етика" за онези ученици, които не посещават часовете по религия. Сега обаче може да възникне затруднение - ако се окаже, че няма единомислие по това, кое е морално и кое не е и ако под термина "морално образовани хора" в различните общества се разбират различни неща.

Б) Предметът "религия" не трябва да има катехизически характер.
Проф. Когулис подчертава, че това предложение крие едно основно погрешно представяне на смисъла на термина "катехизиране". Катехизирането не е свързано с натрапването на възгледи, т.е. така нареченото "промиване на мозъка", а е свързано с прякото преподаване, основано на слушането и живата реч. В този смисъл Библията и всички останали паметници на опита на Църквата представляват източници за катехизическо обучение. И в часовете по религия в училището, и в часовете по катехизис в енориите ние информираме децата, като предлагаме елементи от църковната традиция и живот, които елементи трябва да бъдат преподавани на научна основа.

В) Часовете по религия трябва да се превърнат в часове просто по история на религията.
Тази идея се стреми да постави този учебен предмет в съгласие с конституционните изисквания за религиозна свобода и със социалните и демографски промени през последните години (приток на имигранти, изграждане на мултикултурни общества и т.н.). Тук проф. Когулис застъпва гледището, че в името на правата на детето фактически някой може да поиска нещо подобно относно изучаването на езици, история, философия и други предмети. Следователно, нещата още повече се усложняват. Поради това недвусмислено се подчертава, че предметът "религия" във всеки случай не представлява средство за разпространяване на православната вяра, а даване на познания за православната вяра и живот.

Г) Преподаването на предмета "религия" трябва да се извършва чрез четене на подбрани текстове.
Това действително е една много полезна идея, която засяга обаче не насоката, а съдържанието на учебния предмет. Освен това, самото изучаване на неща и събития, свързани с Православната църква не може само по себе си да допринесе по един решаващ начин за тясна връзка с църковната опитност и живот.

Накрая можем да кажем, че според проф. Когулис е необходимо да се помисли честно върху редица основни въпроси, за да се атакуват възраженията срещу предмета "религия":

- Има ли някаква образователна система, която да е действително неутрална?
- Има ли общоприето мнение за общата насока на образованието?
- Кой може да гарантира, че същите възражения няма да бъдат отправени в бъдеще по отношение езиковите предмети и предметите история, философия и други?
- Преподаването на предмета "религия" само въпрос на конституционно изискване ли е, или е в същото време израз на желание и самосъзнание на обществото?
- Кой може сериозно да твърди, че като информираме учениците, ги правим по-малко или повече вярващи? Освен това тези, които сега твърдят, че са атеисти, не са ли посещавали часовете по религия в училище?
- Според съвременните педагогически изследвания степенуването по важност на целите на обучението по всеки предмет отнася ли се само до познавателната дейност, или включва и областта на чувствата и психокинетиката?

III. Развитието на предмета "религия" в образователната система.

А) Общата рамка на разглеждането на въпроса. В ориентираните към Запада общества се чуват все по-често богословски и педагогически аргументи относно развитието на предмета "религия", които излизат извън установената правна и църковна база. Тези аргументи се групират около следните възгледи:

1) Политико-историческият възглед: Учащият може да се приближи до вярата не само когато се опитва да подходи към неща, които спадат към религиозната сфера, но също когато се опитва да подходи към социалната, политическа и културна действителност.

2) Социологическият възглед. Широко разпространено е мнението, че една от главните цели на училището е хуманизирането на обществото. Съгласно социологическия възглед тази цел ще бъде постигната чрез приноса на училището за оформяне личността на учащите и тяхното изграждане като отговорни хора с критично мислене. Чрез обучението по предмета "религия" учащият осъзнава важността на християнската религия и размишлява върху нея по един творчески начин.

3) Антропологическият възглед. (бел.прев.- Авторът използва термина "антропологически" в смисъл на "присъщ на културната антропология"). И в училището учащият се сблъсква неизбежно с екзистенциални въпроси като "откъде сме?" и "накъде отиваме?", въпроси за смисъла на света и човека и т.н. Тези въпроси съставляват същината на болезненото метафизическо търсене на отговори, което - и това е забележително - се наблюдава дори у деца, неполучили религиозни знания.

Б) Мястото на предмета "религия" в образованието и в православния живот в Гърция. Развитието на личността на учащия не може да се ограничи само в сферата на усвояването на знания, защото такова "периферно образование" не решава цялостния проблем на образованието. В полза на това говорят увеличаващите се проблеми на младите хора (наркотици, насилие и др.). Следователно, за да се постигне онова, което проф. Когулис нарича "цялостно образование", се набляга на необходимостта да се предложат конкретни насоки, които естествено, от една страна, не може да се основават на липса на оценяваща позиция, но, от друга, трябва да уважават свободата на учащите.

При нашия случай проф. Когулис в общи линии отъждествява това "цялостно образование" с идеята за православно християнско образование при условие, че православната традиция и живот съставляват това, което наричаме "културна среда на обществото". Тази традиция засяга нашата история и нашите корени. Така проф. Когулис подчертава, че присъствието на православния елемент в образователната система се счита за нещо очевидно само по себе си, освен поради друго и поради това, че Православната вселенска църква (бел.прев. - "вселенска" тук означава "разпространена по целия свят") и сега, и в миналото е създавала и създава култура (химнография, агиография и т.н.).

Разбира се, ние не можем да не обърнем внимание на динамиката на глобализацията, която представлява мощно предизвикателство и за православното християнско образование. Духът на глобализация, който надделява в наши дни, се опитва да извърши сериозни "промени" в националните култури, в начина на живот, в традициите, в обичаите и се опитва да маргинализира православното християнско образование и да го изгони от съвременната образователна система. Тук е необходима мощна преграда за защита срещу вихрушката на глобализацията, както и израз на православно съзнание, който израз ще разкрие истината и предимството на човешката личност пред студените (да не кажа нечовешките) последици на нивелирането, породено от глобализационните процеси.

Проф. Когулис признава, че антипатиите и недоверието спрямо православното християнско образование могат да бъдат разбрани донякъде в светлината на крайните действия на институциите в миналото. Тези крайности обаче не могат никак да оправдаят искания за отстраняване на предмета "религия" от образователната система. Нередните постъпки може лесно да бъдат коригирани. Ако, обаче, като разсъждаваме в демократичен дух, смятаме, че обществото е окончателният съдник относно това, какво образование да получат неговите деца, би трябвало да очакваме да се поиска от това общество (винаги чрез демократични процеси) да реши, дали да се откъсне от своите корени и да възприеме друг модел на образование. Дотогава православното християнско образование ще присъства в основното и средното училище, за да изгради завършени и отговорни личности с критична мисъл и прозорливост.

Трудности възникват също с оглед на учебната програма и те подсилват скептичното отношение към предмета "религия". Един въпрос е намаляването на часовете, особено в последните два класа на лицеите. Обикновено се дава обяснение, че религиозното образование, дадено в първите класове, е достатъчно. Това обяснение не може да се приеме поради това, че с израстването на младежите и девойките критичното отношение към нещата се засилва и става зряло. Поради това последните два класа са по-подходящи за успешно преподаване на предметите, свързани е богословските, обществени и лични интереси на учащите. Друг еднакво важен въпрос е свързан с личността на онези, които получават православно християнско образование. Някои хора твърдят, че паралелките в училищата са престанали да бъдат хомогенни и поради това ефикасността на часовете по религия е под въпрос. Очевидно привържениците на тази теза не разбират, че православното образование е икуменическо, че то се отнася до всички хора и е чуждо на фанатизъм и националистически крайности.

Тук някои основни моменти трябва да се вземат предвид. Те изискват отговор от поддръжниците на подобни възгледи:

- Защо в името на уважението към свободния избор на учащия да не бъдат избираеми всички предмети в основното и средното училище?
- Защо гръцките ученици и ученички трябва да изучават учебните предмети задължително на гръцки език, а не на английски, който също ще бъде по-полезен на пазара на труда?
- Защо децата на имигрантите да не учат всичко на своя майчин език?
- Защо трябва гръцките ученици да учат т.нар. "конвенционална" история, а не "неконвенционалната"?

Изложеното по-горе може да бъде резюмирано със следния аргумент, който заема централно място в преподаването на проф. Когулис: всички ученици, независимо от техните религиозни, идеологически или каквито и да било други убеждения, са длъжни да изучават традициите на езика на страната, в която живеят. Този възглед във всеки случай не препоръчва натрапване на догматите на вярата, нито прозелитизъм и ученикът, т.е. бъдещият гражданин, е напълно свободен да се отрече от своите традиции и да се откъсне от своите исторически, културни и духовни корени.

IV. Догматизмът, зрелостта, т.е. духовната култура и преподаването на религия.

А) Догматизмът и предметът "религия".
Едно от най-често излаганите обвинения против предмета "религия" е, че той поощрявал догматизма и се основавал на него, като оставял малко или никакви възможности за свободно мислене и критичен диалог. Проф. Когулис се опитва да изясни, че тук е налице сериозно неразбиране на термина "догмат", "догматически" и т.н. Догматическа е, разбира се, всяка философия, която обявява своите истини с абсолютна сигурност и не допуска никакво оспорване или скептицизъм. Понякога, естествено, говорим за догматическо учение и в лоното на Църквата. Нямаме предвид обаче някаква затворена система от "представи" (и преподаването по един начин, недопускащ свободно мислене). Учението (= догматът) не е продукт на човешкия ум, а в много по-голяма степен е израз на живота и опитността, които живо присъстват, особено около Светия престол, когато членовете му споделят живота си, не символично и морално (бел.прев. - така е казал авторът), а действително и същностно. Църквата чрез развитието на своето учение говори за своя собствен живот.
 
Б) Духовната зрелост в предмета "религия" и предизвикателството на постмодерността.
Проповедта на Църквата се огласява в конкретно пространство и време и с оглед на това не може да не вземе предвид всяка културна среда, която естествено в течение на времето претърпява различни промени. Един от основните въпроси, които занимаваха философите през последните десетилетия, беше преминаването на обществото от модерността към така наречената постмодерност. Някои от най-изявените интелектуалци смятат, че основната черта на модерността, която се основаваше на могъществото на рационализма, беше върховната власт на големите идеологии (немския философски идеализъм, европейския век на Просвещението, марксизма и др.). Отбелязва се, следователно, че основен елемент на постмодерността е загубеното доверие в големите идеологии и в същото време откритието, че науката, рационализмът, историческата критика и изобщо всяка теория, която претендира, че може да обясни света, са само относително верни. Но самата постмодерност, която изглежда води до появяване на слабовати и дезориентирани люде, е обект на енергична критика от страна на съвременната мисъл. В рамките на този критичен диалог православното богословие и православната християнска педагогика имат задължението да отбележат следното:

1) Всяка идеология е само създание на човека и на нея й липсва каквато и да било възможност за абсолютна стойност. В православната духовна опитност Бог не е измислено твърдение, а личност на любов и свобода.

2) Рационализмът не е всемогъщо божество, а дар от Самия Бог, даден на човека с определени ограничения. Това наблюдение ни води също до друга истина: рационализмът, науката не влизат в противоречие с християнската опитност, т.е. вярата. Има, разбира се, едно разграничение, понеже рационализмът и вярата предлагат познания от различно естество. Всяка област на знанието си има своите собствени особености и при нашия случай богословското познание, извлечено от живота на Църквата, се превръща просто в мъртва наука. Именно поради тази причина винаги, когато преподава своето учение, Църквата подчертава житейското измерение - измерението, изразено с думите "дойди и виж" (Йоан 1:46).

В традицията на Църквата, изразена в книги като "Добротолюбие", се отбелязва, че когато умът е освободен от страсти, той може ясно да различава добро от зло. Пренасяйки тази подвижническа опитност в областта на дидактиката, трябва да подчертаем, че безразличието на преподаватели и ученици спрямо културата на сърцето има за последица това, че те и всички други влизат в една идеална картина, която обикновено всеки изгражда сам за себе си. Училището има задължението да допринесе, за да може учащият да се изяви по един искрен начин, съзнавайки своята неповторимост.

V. Езикът и предметът "религия".

Чрез езика се изразяваме, разбираме света и определяме своите взаимоотношения с другите. Също е известно, че езикът на религията има своите особености, тъй като той е в голяма степен един символичен език. Разбирането на значението и функцията на символите в религията е много важно. По този пункт проф. Когулис дава следните разяснения:

А) Символът представя нещо, т.е. той разкрива една действителност, която не може да се разкрие чрез несимволичен език.

Б) Символът се отличава от смисъла, който (обратно на символа) не се намира в същностна връзка с онова, което обяснява (бел.прев. - вероятно авторът е искал да каже "се намира").

В) В символите могат да се разграничат две страни: метафизическа (= аргументацията относно Бог) и емпирическа (= присъствието на Бога в света).

Г) Религиозните символи са символи на свети неща, без те самите да са свети.

Способността на човек да бъде чрез езика в общение със своята среда се постига постепенно. Както е известно, през първата година на своя живот детето издава само нечленоразделни звуци. В края на първата година чуваме първата дума. На четвъртата година детето използва цели изречения. Детството се характеризира с бързото развитие на езиковите способности, а на края на училищната възраст (бел. прев. - вероятно авторът е имал предвид първоначалното образование) детето притежава една трета от речниковия фонд на един възрастен. По-късно думите придобиват абстрактен смисъл, а използването на преносни (т.нар. фигуративни) значения става по-скоро след 14-та година. В същото време трябва да се има предвид особения начин на комуникиране между юношите. Колкото до разбирането на символичния език обикновено това става в последователността, дадена по-долу:

- на първото стъпало детето свързва по магически начин символа с онова, което се символизира (бел. прев.- авторът е използвал думата "магически");
- на второто стъпало имаме символични значения, които се приемат буквално;
- на третото стъпало имаме преносни значения на символичните изказвания;
- на четвъртото стъпало имаме критични схващания на символите;
- на петото - следкритично противопоставяне на символите.

Преминаването на индивида от едно стъпало на друго не е въпрос само на биологично съзряване, а главно въпрос на развитие на жизнения опит. Така придобиването на опитности значително спомага при прехода на индивида от едно стъпало на друго.

В областта на религията децата могат лесно да придобият речников фонд с религиозно съдържание. Използването на този речников фонд често може да бъде повърхностно, без смисъл и съществено съдържание. За да се избегне това явление, което подхранва критика срещу предмета "религия" на основание обвинения в догматизъм, трябва да се използват думи и термини, които са приспособени към умствените възможности на учащите, наред с това думи, които не са понятни за учащите, трябва да се свържат с конкретно съдържание. Следователно, с оглед на обучението богословът трябва:

- да е запознат с езика на своите ученици;
- да изгражда пътища за езиково общуване с тях;
- да поощрява своите ученици да развиват многоизмерно, символично мислене;
- да представя на своите ученици религиозното измерение на тяхната жизнена опитност и
- да свързва основните термини с християнското откровение.



СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ "Св. Климент Охридски"

БОГОСЛОВСКИ ФАКУЛТЕТ
Катедра "Систематическо и Практическо богословие"

МЕЖДУНАРОДЕН РЕЛИГИОЗНО-ПЕДАГОГИЧЕСКИ
СИМПОЗИУМ В БЪЛГАРИЯ
"Религиозното обучение в контекста на общоевропейския дом"
(5-10.10.2003 г.)


МАТЕРИАЛИ

София 2004

 

"Сегашното в миналото"
(Публикува се по сп. "Православенъ пастиръ", година 9, кн. 4, декември 1933, с. 113-116)

Най-потребното


Старите книги

Братя и сестри!

Идваме на тоя свят с всички добри и лоши заложби на човешката природа. Никой не се е родил само с добри предразположения, или само със зли наклонности. Всеки човек прилича на самороден брилянт.
Брилянтът, в своето естествено състояние, е обложен с тъмна непроницаема кора. В своята груба обвивка, той мъчно може да се различи от обикновените камъни. За да блесне във всичката своя чистота и лъчезарност, трябва да се махне обвивката му. Това става с голям труд и усилия. Но освободен от грубата покривка, той почва да блести и прелива светлината по чуден и омаен начин.
Всеки човек има нещо скъпоценно в себе си. Но то е покрито, често пъти заровено някъде дълбоко в душата. Трябва да се разкъса тъмната обвивка. Да се слезе до дълбините на душата и да се разкрие образът Божий. Тогава тоя образ ще блесне с всичката своя светлина. Ще се прояви истинската човещина у човека.
Това, разбира се, е трудна работа. То е дело на възпитанието.
Възпитанието е най-висшето изкуство. То е най-важната и най-деликатната работа.
Важно е управлението на народа. Важно е разрешението на стопанските проблеми. Важно е да се заздравят държавните финанси. Важно е да се намери изход от икономическата криза. Важно е да се осигури мира и спокойствието на страната.
Да, всичко това е важно и много важно даже.
Защото е много важно, то с него се занимават и политици, и общественици, и професори, и икономисти и учени, и писатели, и търговци, и кооператори.
Но без да оспорваме голямата важност на всичко това, смятаме, че има нещо още по-важно. То е:
Възпитанието на младежта, издигане човека в нея; създаване личности с жива съвест, готови на саможертва за общото благо.
Защото преди всичко и за всичко е нужен човек. Разкрием ли човека и човешкото у младежта, ние сме разрешили най-важния проблем, който лежи в основата на всички други наречени "важни" проблеми.
Затова възпитанието на младежта е най-важният въпрос от всички важни въпроси в живота ни.
Но какво трябва да бъде това възпитание?
По тоя въпрос има разни мнения, разни теории, разни схващания.
Но едно е безспорно: най-важен фактор при възпитанието е бил, е и си остава религията. Вярата в Бога е най-здравата основа на възпитанието. Тая истина е изразена в класическия библейски текст:
Началото на премъдростта е страхът Господен (Притч. 1:7)
А това значи: начало на разумния, съвестния човешки живот е вярата, която ражда страх от оскърбление на Бога чрез престъпване на Неговата свята воля.
Без вяра в Бога, без вяра в доброто и истината не може да има твърдо основание на едно истинско възпитание.
Това се съзнава от всички културни народи, които искат да градят своето бъдеще на здрава основа. Затова религиозното възпитание се застъпва и в семейството, и в училището им.
За голямо нещастие, ние големите умници, по-големи и от своите западни учители, пренебрегнахме тая свидетелствана от вековете истина.
До преди 30 години много време мъдрувахме, теоретизирахме, какво да бъде възпитанието на нашата младеж; религиозно-нравствено, или "хармонично", без религиозен елемент. Наложи се и се прокара "хармоничното" възпитание.
И от четвърт век възпитанието на българската младеж е без религиозна основа. Нашите деца в училището се възпитават без Бога. Там им се сочат разни идеали. Но идеалът на съвършения човек и съвършения Бог - Иисус Христос - те не познават. Защото онова, което наричаме религиозно обучение в нашите училища е пародия, подигравка с религията. И нашите деца растат без Бога, без Христа. Защото и семейството не може да им даде оная религиозна основа, която е отречена от училището.
Посевите на туй възпитание са се обродили богато и дават своите плодове. Отворете очите си и ги вижте!
1. В семейството.
Почит и уважение към родителите всеки ден чезнат. Синове се осмеляват и вдигат ръка на стари родители. Отцеубийството вече е едно често явление между нас.
Престарели родители, оставени и непригледани от своите рождени чеда, ще намерите на много места.
По вратите на приюти за старци тропат родители, изоставени от своите деца.
2. В училището.
Учителите губят постоянно своя авторитет пред учениците. Учениците са непослушни и недисциплинирани. Задайте ухо в който щете клас, вие ще се ужасите от глъчката и смеха, от приказките и закачките на учениците, в присъствието и пред очите на учители. Ако тъй вървим, няма да мине много, и учителите ще имат нужда от стража, за да въдворяват реда и тишината.
3. В обществото и държавата.
Кариеризъм и убийствен бюрократизъм се шири и сковава целия апарат на нашия обществен и държавен живот. Недобросъвстността и лентяйството завземат застрашителни размери. Една страшна армия от чиновници изтощава продънения държавен бюджет, без да мисли някога да се справи с изкуствено усложнената и постоянно усложнявана държавна и обществена работа. Продажност и предателство вирят високо чело без срам от обществен съд и страх от наказание.
4. В областта на морала.
Престъпността се увеличава всеки ден. Строгите закони не плашат никого. Порокът, арогантен и надменен, се ругае с честността и девствената свенливост. Нравствената чистота се смята за остарял вече артикул. Застрашена е личната и семейната чест.
Да, по капиталния въпрос за възпитанието на нашата младеж ние сме зле, много зле. Защото, като евангелската Марта, много работи смятаме за важни и съществени, а онова, що е „единствено потребно” ("едину на потребу"), почти не ни интересува.
Като не отричаме работата на Марта, налага се да отдадем прилична цена и на Мариината работа.
Мария седеше при нозете на Иисуса и пиеше живата вода из богомъдрите Му уста.
Върховното благо на народа ни диктува да приведем час по-скоро младежта при нозете на Христа.
Защото само под спасителното влияние на Богочовека ние ще имаме добри синове и дъщери, обществото и държавата - съвестни и предани служители, народът ни - честни и почетни граждани. Амин.

Прот. Флорински
         

† Варненски и Великопреславски митрополит Йоан

 

Нагоре