През ранните християнски векове извънбогослужебното облекло на свещеника не се различавало от това на останалите хора. За различно облекло може да се говори едва след Шестия вселенски събор (681 г.). В края на Византийската епоха епископът носел дрехи различни от останалите – т. нар. епомида, която представлявала парче плат, на което единият край бил прехвърлян през лявото рамо на епископа. Сериозни промени в облеклото на духовенството настъпили в края на XVI и началото на XVII век.

 Днешното облекло на свещенослужителите се състои от подрастник, расо, калимавка, епанокалимавка (було) – за монашеския чин.

Подрасник

 Подрастникът е бил използван преди появата на расото. Произхожда от светска одежда, подобна на хитона или римската туника наричана (х)иматий. В старобългарските текстове е споменат като риза или срака. Използвал се е като долна дреха и бил носен и от епископи, свещеници, дякони, четци, певци и др. По-късно ръкавите на подрастниците се стеснили и одеждите започнали да се наричат кавадии.

 Днес подрастниците са долната дреха на свещенослужителите, цветът им е различен, но най-използваният е черен. Върху подрасника се обличат стихарът и останалите богослужебни одежди.

Расо

 Расото в днешни дни представлява широка одежда с широки и дълги ръкави и е връхната дреха на всички свещенослужители. В миналото е било горната дреха на расофорите и монасите. Цветът му бил тъмен, най-често черен.

 До XVII- XVIII в. расото било задължително само за монасите. След този период започнало да се носи и от женените свещеници и дякони, които до тогава се обличали със светски дрехи и шапки. Употребата на расото била утвърдена с решение на Константинополския събор и Московския събор през 1666 г. През 1815 г. архимандрит Неофит Дукас предложил някои реформи в Църквата, между които и задължителното въвеждане на расото като обща дреха за всички свещенослужители.

 Приемането на расото като връхна дреха от жененото духовенство било дълъг и сложен процес. В България свещениците облекли расото едва след 60-те или 70-те години на XIX век.

Калимавка

 Думата калимавка произхожда от гръцки език и означава покривало. Неправилно е наричана „камилавка“.

 Калимавката представлява кръгла разширена в горната си част шапка. Носят я дякони, свещеници и епископи. Цветът ѝ с неголям брой изключения е черен. Без да е част от богослужебните одежди, калимавката може да бъде носена по време на някои последования.

Епанокалимавка (було)

 Епанокалимавката представлява парче черен плат, който покрива калимавката, следвайки формата ѝ и се спуска върху задната част на расото. От двете му страни свободно висят две ленти, вероятно остатък от връзки.

 Булото е характерна одежда само за епископите и монасите. Всеки монах получава було при пострижението си заедно с подрасник, расо, пояс и т.н. Днес предстоятелите на поместни църкви като Българската, Румънската, Украинската, Сръбската и др. и малък брой епископи носят бели епанокалимавки.

Пояс

 Коженият пояс бил широко употребяван през цялата старозаветна епоха. Днес всеки монах получава кожен пояс при пострижението си.

Посох

 За употребата на посох в Новия Завет ясно се говори в Мат 10:10, Марк 6:8 и др. От първите християнски векове посохът бил считан като знак за пастирско служение. Определянето на Господ Иисус Христос като „добър пастир“ естествено Го свързали с употребата на използваната от пастирите пръчка или тояга. Дълги дървени бастуни били използвани и от монасите.

 Днес извън богослужение посох носят епископите и игумените, а в някои църкви и игумениите на големи манастири.

Скуфия

 Скуфията представлява мека шапка, носена предимно от монаси във времето извън богослужение. Известни са няколко форми на скуфията, използвани в различни църкви. Цветът ѝ не е строго определен. В Русия след Московския събор (1674 г.), всички духовници били задължени да носят скуфия, по която да се съди за мястото им в йерархията. В някои църкви правото да се носи скуфия е разглеждано като офикия.

 Oблеклото на духовника не е само външен израз на принадлежността му към Светата Църква, а е и мълчалива проповед. Има много случаи, когато хората, виждайки свещеника, задават въпроси и намират духовен смисъл на живота си и дори се превръщат в постоянни енориаши.

Източник:

 Литургика – Архимандрит Авксентий

         

 

Нагоре