Най-древен неподвижен Господски празник е Богоявление, който се чества на 6 януари. Писмeните паметници, които споменават този празник в древната Църква, са оскъдни и късни – едва от IV в. Първото свидетелство за съществуването на подобен празник в Египет е от Климент Александрийски († преди 215 г.). Той пише, че последователите на гностика Василид, който учел, че при кръщението в река Иордан еонът спасител се въплътил в човека Иисус, са чествали на 6 януари Богоявлението като ден на явяването на месианството или божествеността на Христа.

 Последните проучвания около култа на река Нил идват да подсилят вероятността, че последователите на Василид с въведения от тях празник на Христовото кръщение (6 януари) са искали да дадат гностическо тълкувание на древноегипетския празник на разливането на Нил, когато всички живи същества общували с божеството, за да получат от него живот. Тази вода в червен цвят, който ние сега знаем, че се дължи на червените железни терени на Етиопия, се считала за свещена и божествена, а цветът ѝ – за чудо на божествата. Култът започвал в навечерието с бдение, когато всеки египтянин държал запалена факла, поради което се наричал Празник на светлините. При изгрев слънце жреците и народът тръгвали от светилището към реката, като носели статуята на Нил. На самия бряг жреците произнасяли молитви, хвърляли в реката приношения, измервали нивото на водите, черпели свещена вода и я раздавали на народа за освещение. С въвеждането на гностическия празник на Богоявлението се дало ново тълкувание на тези тържества: не Озирис възкръсва, а божеството се въплъщава в Иисуса при кръщението; не на Хапи или на Серапис Египет дължи благодеянията от разливането на Нил, а на Христа, Който чрез кръщението Си в река Иордан освети и направи животворни всички води.

 Вероятно за да противопостави своето учение за Христовото кръщение на гностическото, св. Църква в Египет е почнала да чества събитието, станало край река Иордан, давайки правилното му съдържание, а именно, че това е ден на първото обществено явяване на Иисуса Христа като Месия, Спасител и Син Божи, когато Троичният Бог се явил при река Иордан. Това събитие е отразено в отпустителния тропар на празника: "Во Иордане крещающуся Тебе, Господи, Троическое явися поклонение...". Тя запазила древноегипетското му название "Празник на светлината", (преведено на славянски "Просвещение"), не вече поради многото запалени факли, осветяващи нощните тържества, а защото с излизането на Иисус Христос на обществено служение се изпълнило пророчеството на Исаия (Ис. 9:1-2), което св. апостол и евангелист Матей цитира така: "Земята Завулонова и земята Нефталимова, на крайморския път, отвъд Иордан, езическа Галилея, народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и на ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина" (Мат. 4:15-16). Тя (св. Църква в Египет) запазила и народните обреди, извършвани в този ден, придавайки им християнско съдържание; водата на Нил стана Божи дар, защото всички води по земното кълбо се осветиха чрез кръщението на Господа; св. Църква дори не отхвърлила народните вярвания за чудотворното почервеняване на водите на прииждащия Нил (предобразно свързано с наказанието в навечерието на Изхода, което е за спасение на Израил по плът, и като знак за благодатта на новия Израил, духовния, чрез св. Кръщение), а поставяйки това явление във връзка с превръщането на водата във вино в Кана Галилейска (Епифаний Кипърски. Панарион – Домашна аптечка, 51, 30), обърнала очите на езичниците от мнимото чудо към истинското.

 Докато в предникейския период Египетската църква чествала на 6 януари кръщението на Христа и чудото Му в Кана Галилейска, Иерусалимската църква, през същия период, на тоя ден възпоменавала Рождението по плът на Господа Иисуса Христа, поклонението на пастирите и поднасянето на даровете от мъдреците. Изборът на деня бил направен по стар календар – по него на 6 януари се падало зимното слънцестоене, т.е. започващото увеличаване на деня или победата на светлината над тъмнината (празнувано и от езичниците като рожден ден на непобедимото слънце).

 В началото на IV в. противоарианските борби дали повод на Източната църква да обедини всички изброени по-горе теми на празника Богоявление: Рождеството, когато Бог се яви на земята; поклонението на пастирите – представители на юдейския народ; поднасянето на даровете от мъдреците – представители на езическите народи; Кръщението, когато Спасителят започва общественото Си служение и Света Троица се яви на човеците; чудото в Кана Галилейска, където Христос "яви славата Си" (Иоан 2:11).

 Когато Рим преместил темата на Рождество Христово на 25 декември – датата на зимното слънцестоене по новия календар, цялата Източна църква, освен Арменската, възприела новия празник, без да престава да чества и стария, но само с централна тема Христовото кръщение.

 По устав празникът Богоявление е изграден по образец на Великден. Предпразненството му започва на 2 януари и завършва на 5 януари – твърде кратко поради следпразненството на Рождество Христово и празника Обрезание Господне. Следпразненството му започва от 7 януари и завърва с отданието му на 14 януари. Последованията в навечерието и на самия празник са в зависимост от Великата седмица и от Великден – царски часове, както на Велики петък; старозаветни и новозаветни (апостол и евангелие) четива, Василиева литургия, както на Велика събота. Богоявление има неделя пред (2-5 януари) и след (8-14 януари) Просвещение, без специално възпоменание, но със специални апостоли и евангелия. Богоявление има също предпразненствен пост, но поради следпразненството на Рождество Христово и празникът Обрезание Господне и предпразненството на Богоявление са сведени до един ден – навечерието. Свързването на този пост с причестяването със св. богоявленска вода не е правилно, защото, ако той бе свързан с водата, а не с празника, бихме постили и на самия празник, когато също се извършва водоосвещение и се причестяваме със св. вода.

 Химнографията на празника Богоявление е изключително хубава и е една от най-древните, запазени в нашите богослужебни книги. Тя ни разкрива не само богословската тема на Богоявлението, но и връзката му, от една страна, с Рождество Христово, а от друга – с Възкресение Христово. Централна тема на богоявленската химнография си остава Христовото кръщение. Първият канон на празника е творението на св. Козма Маюмски, а вторият – на св. Иоан Дамаскин. Хвалитните стихири са творение на св. Герман Цариградски. Те са вплели Стария и Новия Завет, предобразите и реализацията им в една чудна хармония, за да ни дадат богословието и историята на великия Господски празник Богоявление, влязъл в живота на Църквата хронологически след Възкресение Христово и Петдесетница.

Чифлянов, проф. протопрезв. Б. Православна Литургика. С., 2008, стр. 93-95.

         

 

Нагоре