Митрополит Йосиф, със светското име Иван Лазаров Илиев, е роден в град Севлиево на 30 юли 1900 г.[1] Съществува известна разнопосочност на данните за рождената дата на архиерея. Протопрезвитер Стефан Цанков отбелязва, че рождената дата на митрополит Йосиф е 30 юли 1900 г. В некролога на Светия Синод пише, че е роден на 30 юли 1898 г., като Георги Казанджиев също приема тази дата в своя труд.[2] Професор Лизбет Любенова в свое изследване, позовавайки се на „Автобиографията“ на самия митрополит, посочва датата 30 юли 1900 г.[3] В статия в „Църковен вестник“ блаженопочиналият Варненски и Великопреславски митрополит Кирил също посочва 1900-та като рождена година на митрополит Йосиф.[4] Ние също приемаме тази дата.

 Бащата на бъдещия архиерей – Лазар Илиев – е православен християнин, по занятие обущар. Майката – Недка Христова – е домакиня, потомствена севлиевка. Детството на бъдещия митрополит Йосиф протича в спокойната семейна среда на занаятчии.

 През 1915 г. младият Иван Лазаров постъпва в Софийската духовна семинария. Спомените му са свързани с радостни преживявания в семинарията, но не бива да се забравя за военните години от съдбовната за цяла Европа епоха, когато се стига до известно прекъсване на учебните занятия в духовното училище. В този период бъдещият архиерей насочва своя интерес към Рилската света обител, където става послушник и където през 1918 г. приема монашество с името Йосиф. Игуменското ръководство на Рилския манастир по онова време е поверено на архимандрит Евгений. Обучението в Софийската духовна семинария в периода на пребиваването на младия монах Йосиф е продължавало шест години. Сложната военна обстановка, както и постановлението на Министерския съвет от 28 юли 1920 г., с което се решава Софийската духовна семинария да бъде преместена в Рилския манастир, водят до редица проблеми за семинаристите и техните преподаватели. Вследствие на това се оформя сериозен конфликт между светската и духовната власт. Министър-председател по онова време е Александър Стамболийски.

 През 1920 г. монах Йосиф е ръкоположен в йеродяконски чин от Неврокопския митрополит Макарий и през 1921 г. завършва семинарското си образование. Следва отново връщане в Рилската света обител. На 19 ноември 1923 г. в София се открива Богословският факултет на Софийския университет и йеродякон Йосиф се записва там като студент. Една година е времето, в което бъдещият архиерей се обучава в софийската алма-матер, след което заминава за град Черновиц, за да продължи висшето си образование в тамошния богословски факултет. Обучението е на румънски език (Днес град Черновиц се намира на украинска територия).

 През 1926 г. йеродякон Йосиф завършва висшето си богословско образование със степен „лисансие на богословието“, като защитава написаното от него съчинение на тема „Семейството от етико-философско гледище“. През следващите години младият духовник посещава Букурещ, Будапеща, Виена, Берлин, Лондон и Париж. В края на 1926 г. той завършва съчинението си „Гностицизъм“, полага успешно необходимите изпити в Черновиц и получава научната степен „доктор на богословието“. Този труд към момента липсва.

 През 1927 г. йеродякон Йосиф се завръща в България и е назначен от Светия Синод за учител в Черепишкото духовно училище. В периода 1928 – 1930 г. той е учител възпитател в Софийската духовна семинария и преподава история на философията. По това време негов ученик е и Марин Найденов Минков (бъдещият патриарх Максим). На 22 юли 1930 г. йеродякон Йосиф е ръкоположен за йеромонах в столичния храм „Св. Николай Софийски“ от митрополит Стефан (впоследствие Български екзарх). От 1 октомври същата година йеромонах Йосиф заема длъжността протосингел на Неврокопската митрополия. Това става по желание на Неврокопския митрополит Макарий, който вика при себе си младия духовник. На 26 юли 1931 г. по решение на Светия Синод йеромонах Йосиф е възведен в архимандритски чин от митрополит Макарий в съборния храм на Рилската света обител „Рождество Богородично“.

 Архимандрит Йосиф поддържа много топли духовни отношения със Софийския митрополит Стефан, който е имал грижа за бъдещия митрополит Йосиф през всички години на неговата младост. На 1 септември 1932 г. той е поканен да стане протосингел на Софийската света митрополия, като заема тази длъжност до 4 юли 1936 г. Този период от живота му се отличава с особена активност и плодотворност. Архимандрит Йосиф е командирован в Рим, Берлин, Брюксел и Париж, за да проучи социалната дейност на Католическата и Протестантската църква. Завръща се и отново продължава своето служение с митрополит Стефан. Става председател на Епархийския духовен съд по брачни дела при Софийската митрополия, член е на управителния съвет на Българския червен кръст, член е на върховното управление на Съюза за закрила на децата.

 През 1935 г. се провежда изборът за нов Търновски митрополит. Избран е Знеполският епископ Софроний – викарий на Софийския митрополит. На 23 декември 1935 г. Софийският митрополит Стефан настоява да му бъде назначен нов викарен епископ и на 5 юли 1936 г. (неделя) архимандрит Йосиф е хиротонисан за Знеполски епископ в храм-паметника „Св. Александър Невски“ от наместник-председателя на Светия Синод – Видинския митрополит Неофит. Младият епископ е назначен за викарий на Софийския митрополит и задълженията му на пръв помощник на митрополита значително нарастват. Епископ Йосиф участва във всички официални богослужения заедно със Софийския митрополит Стефан, както и с другите архиереи от Светия Синод.

 Младият епископ се показва като много деен и способен. Трябва да се спомене, че той е един от кандидатите при избора на нов Ловчански митрополит, който се провежда в два тура на 26 септември 1937 г. Изборът се организира от Врачанския митрополит Паисий, като двамата кандидати за овакантения Ловчански митрополитски престол са Траянополският епископ Антим и Знеполският епископ Йосиф. Както посочва проф. Любенова, на 24 ноември 1937 г. за Ловчански митрополит е канонически утвърден Траянополският епископ Антим.[5]

 На 23 октомври 1937 г. се преставя в Господа Варненският и Преславски митрополит Симеон. На 26 декември същата година се провежда каноническият избор за Варненски и Преславски митрополит, като най-много гласове получава Знеполският епископ Йосиф. Следват доста перипетии и сложности по утвърждаването на избора. С указ № 88 от 23 май 1938 г. по предложение на министър-председателя и министър на външните работи и изповеданията г-н Кьосеиванов цар Борис III утвърждава „за канонически митрополит на Варненска и Преславска епархия избрания и прогласен на 26 декември 1937 г. от Светия Синод на Българската православна църква Негово Високопреосвещенство Господин, г-н Йосиф“. Фактически митрополит Йосиф встъпва в длъжност.

 Първата си Божествена света Литургия той отслужва на Възнесение Господне – 2 юни 1938 г. Същият ден е свързан с годишнината от смъртта на Христо Ботев и затова е отслужена заупокойна молитва. Важно е да споменем, че в същия ден митрополит Йосиф извършва такова молитвено последование и на гроба на митрополит Симеон. Следват 51 години достойно митрополитско служение, изпълнено с много трудове, с разнородна и изключително богата духовна дейност на Божия виноград. Осъществява се сериозно храмово строителство, полагат се здрави устои и стабилни духовни взаимоотношения между митрополита, клира и миряните. Извършват се множество ръкоположения в духовен сан. Митрополит Йосиф проявява голяма грижа за развитието на духовната просвета и за организирането на дейността на православните християнски братства – въобще на братствения живот в епархията. Владиката предприема редица пътувания както на епархийско ниво, така и в чужбина. Той развива изключително плодотворна междуцърковна дейност и полага много усилия за финансовата дисциплина в епархийския живот. Грижи се за опазване на църковното културно-историческо наследство.

 Митрополит Кирил споделя, че в продължение на 20 години митрополит Йосиф е член на намаления състав на Светия Синод.[7] Много интересна е неговата дейност като синодален архиерей – член на Светия Синод. Той е първият председател на Върховния църковен съвет. Тези му трудове са свързани с организирането на финансово-стопанския живот и издръжката на Църквата. Участва активно в законодателната дейност на родната ни Църква. Негов е и приносът в изработването на новия устав, който е от съществено значение за каноничното и административното устройство на Българската православна църква.

 Митрополит Йосиф е принуден да изживее в пълнота сложностите, които настъпват с промяната на политическия живот в България след 1944 г. Неминуем е сблъсъкът с атеистичната власт, атеистичната идеология и всички последствия от новоустановения режим. На 24 февруари 1949 г. е приет Законът за вероизповеданията от Великото народно събрание. Митрополит Йосиф със своята дипломатичност заедно с Пловдивския митрополит Кирил (бъдещия Български патриарх) и Врачанския митрополит Паисий – членове на намаления състав на Светия Синод – са изправени пред деликатния проблем да докажат пред света, че в България има религиозна свобода. Неминуемо трябва да се посочи и участието на митрополит Йосиф в избора на Български екзарх на 21 януари 1945 г. Също така той участва и в избора на Пловдивския митрополит Кирил за Български патриарх на 10 май 1953 г., както и в избора на Ловчанския митрополит Максим за Български патриарх на 4 юли 1971 г.

 Митрополит Йосиф развива богата книжовна дейност. Той е и много добър преводач. През 1967 – 1968 г. публикува серия от статии в списание „Духовна култура“ под заглавие „Поглед върху някои от древните загадъчни култури“ – това са преводи на трудовете на Ив. Лиснер, които съдържат материали за Древна Гърция, Сирия и Индия. Съществен е преводът на книгата „Библейски събития“ на Вернер Келер. Преводен труд от френски език са „Вероучителни беседи за малки деца“, които излизат като безплатна притурка на вестник „Народен страж“.

 Важно негово съчинение са „Молитвени размишления за Бога и човека“. Трудът е издаден от Синодалното издателство през 1980 г. и в него митрополит Йосиф отправя следното послание: „Дано читателите на тия размишления да смогнат да чуят Бога, ако до това време не са Го чули, да отговорят на Неговия апел и да се намерят в един необикновен и полезен разговор с Него“.[8]

 Друг негов труд е „Поглед върху пастирските проблеми в посланията на св. ап. Павел до Тимотей и Тит“, издаден през 1966 г. от Синодалното издателство. Архиереят пише и „Кратка Библия“, която не е издадена, но има екземпляр, напечатан на пишеща машина, с бележките на митрополита. Проф. Любенова подчертава, че най-ранната публикация на архиерея е от времето след завръщането му в България и е преводен съвместен труд със свещеноиконом Атанас Маджаров със заглавие „Сборник от живи примери, кратки разкази и мъдрости на велики хора за разни речи, конференции, проповеди и събеседования“.[9]

 Друго неиздадено съчинение е ръкописът „Загадъчни древни култури“.

 Огромни усилия Варненският и Преславски митрополит Йосиф посвещава на работата върху превода на Свещеното Писание. На 17 декември 1959 г. Светият Синод назначава комисия за превод на Библията и за неин председател е определен митрополит Йосиф. Дори след като на 1 ноември 1970 г. за председател на библейската комисия е назначен архимандрит Атанасий Бончев, митрополитът продължава да работи по текстовете. В края на краищата ново издание на Библията има през 1982 г., но то е стара препечатка само с осъвременен правопис. Към настоящия момент този коригиран текст на Библията, който е плод на десетилетна задълбочена работа, не е издаден.

 В заключение бихме посочили думите на един съвременник на митрополита – Михаил Ковачев. Той определя бележития духовник като „многообразован книжовник с изискан стил, с богат душевен мир и с правдива, задълбочена мисъл. Това са негови естетически духовни потребности“.[10]

 След много положени усилия, напрежение, безсънни нощи, грижи за спасението на повереното му духовно паство митрополит Йосиф тихо и мирно си отива от този свят на 8 ноември 1988 г. Всеки от нас трябва да отнесе със себе си нещо от мислите на митрополита. Може би следните слова са особено важни: „Аз се трудя да не задържам в съзнанието си неща, които пораждат отрицателни чувства, защото черните чувства тровят и разяждат душата на човека. Правя при това усилия да задържам в съзнанието си неща, които пораждат положителни чувства, защото светлите чувства хранят душата и топлят…“.[11]

 Отправяме своята искрена молитва към Всеподателя Бога да упокои душата на приснопаметния достоблажен Варненски и Преславски митрополит д-р Йосиф и да му дарува неизменната велика, преизобилна и вечна красота, която струи в Царството Божие!

† Варненски и Великопреславски митрополит Йоан

гр. Варна, февруари 2019 г.

---

 Бележки:

 1. Цанков, Стефан. Българската православна църква от Освобождението до настояще време. София, 1939, с. 86.

 2. Казанджиев, Георги. Варненският и Преславски митрополит Йосиф (1898 – 1988). Том I. Изд. „Матадор 74“. Варна, 2010, с. 13.

 3. Любенова, Лизбет. По пътя на българската духовност. Том 3. Между драмата на две епохи. Варненски и Преславски митрополит д-р Йосиф. Изд. „За буквите – О писменехь“. София, 2017, с. 8.

 4. Варненски и Великопреславски митрополит Кирил. Ревностен архипастир на своя народ. В памет на блаженопочиналия в Господа Варненски и Преславски митрополит Йосиф. – В: Църковен вестник, бр. 47 (ноември 1993 г.), с. 5.

 5. Любенова, Лизбет. Цит. съч., с. 44. Забелязват се известни разногласия по повод датата на каноническия избор на новия Ловчански митрополит. Според Борис Цацов изборът е извършен на 14 ноември 1937 г. (вж. Летопис на Българската православна църква. Том I. История и личности. София, 2010, с. 417).

 6. Любенова, Лизбет. Цит. съч., с. 62

 7. Варненски и Великопреславски митрополит Кирил. Ревностен архипастир на своя народ. В памет на блаженопочиналия в Господа Варненски и Преславски митрополит Йосиф. – В: Църковен вестник, бр. 47 (ноември 1993 г.), с. 5.

 8. Варненски и Преславски митрополит д-р Йосиф. Молитвени размишления за Бога и човека. Синодално издателство. София, 1980, с. 8.

 9. Любенова, Лизбет. Пос. съч., с. 368 – 369.

 10. Ковачев, Михаил. Поглед към Варненско-Преславската епархия. – В: Църковен вестник, год. 55, бр. 34 – 38, 16 октомври 1954 г., с. 24.

 11. Любенова, Лизбет. Пос. съч., с. 401 – 402.